Дефлорацията (defloratio, лат. de - отделяне, отстраняване + flos, floris - цвят, младост, девственост) представлява нарушение на целостта на девствената ципа (химен) на жената, която се извършва както от самата жена, така и от избрани нейни партньори в процеса на сексуално общуване (мъже или жени). В средновековието девицата била възпявана като цвете, а нарушаването на девствеността й сравнявали с увредата на цветето, откъдето е дошъл и терминът дефлорация. Обикновено отнемането на девствеността става по време на първият полов акт, при който хименът се разкъсва, но при редица жени, отнемането на девствеността става при други условия. Съществуват и случаи, които изискват лекарска намеса, поради анатомични особености на ципата.
 

От анатомична гледна точка, девствената ципа представлява гънка на лигавицата на влагалището, която е представена от съединителна и еластична тъкан. Най-често има пръстеновидна форма и отвор, разположен централно. Съществуват различни по вид химени:
- пръстеновиден - hymen anularis, среща се в около 75% от жените;
- налобен - hymen lobatus, s. lobularis;
- полулунен - hymen semilunaris;
- устоподобен - hymen labiiformis;
- тръбовиден - hymen tubiformis;
- фуниевиден - hymen infundibuloformis;
- зъбовиден или назъбен - hymen denticulatus;
- ресничест - hymen fimbriatus;
- преграден - hymen septicus;
- полупреграден - hymen subsepticus;
- кръстовиден - hymen cruciatus;
- спираловиден - hymen spiralis;
- раздвоен - hymen carinatus;
- прозорчест - hymen cribriformis;
- лъжливопрозорчест - hymen pseudocribriformis;
- непроходим - hymen imperforatus.

Някои форми и устройство на химена (като нисък, еластичен, с голям отвор) позволяват извършването на полов акт без разкъсване - типично за налобения, пръстеновидния и полулунния химен. Такива жени се срещат не толкова рядко, като обстоятелствотото, че при тях няма разкъсване и изтичане на кръв (сигнификацията на девицата), не означава, че те вече не са извършили първото си полово сношение. Липсата на кръв в първата брачна нощ е причина да бъде обвинявана младоженката, че не е девствена, което води до възникване на недоверие, а нерядко до унижаване и принуждаването й да се съгласи на своеобразен преглед от избрани членове от сватбеното обкръжение.
Съществуват химени, чиито щърбини могат да се вдадат навътре при полово сношение, при което на практика има вгъване на тъкан, отваряне на отвора на влагалището и липсата на разкъсвания, което в никакъв случай не е показател за липсата на девственост на жената, а напротив, това е анатомична особеност. Съществуват и други варианти, например при химените с дебели еластични мостчета, които са трудно податливи на дефлорация с пенис, до невъзможност за "консумация" на брака, което също може да доведе до брачни недоразумения.

Самата дефлорация може да бъде пълна, когато се стига до основата на химена, и непълна, когато не се стига до основата. Обикновено дефлорационната щърбина (цепнатина, улей) е една или две, и много рядко 3-4. Това са посоките на разкъсване на химена, които ако си представим часовников циферблат, то те са насочени най-често към 6-часа, по-рядко към 5 и 7, или 3 и 9 часа.
В медицинската практика, самата дефлорация се дели и в зависимост от това кога е извършена и бива прясна и стара. Прясната дефлорация е тази, при който ръбовете на разкъсания химен са кръвонаседнати, оточни и кървят спонтанно при допир (в първите 1-3 дни). Постепенно кръвонасядането и отокът изчезват и разкъсаните ръбове зарастват, но целостта на химена не се възстановява. Пълното покриване на химена с епителна тъкан става до 20-ия ден.
Стара дефлорация - настъпва след 20-ия ден, когато епителната тъкан вече е покрила разкъсванията и липсват белезите на прясната дефлорация.
Друга важна особеност е, че една естествена щърбина на химена никога недостига до неговата основа, за разлика от дефлорацията, при която щърбината е стигнала до основата. Естествените щърбини имат по-изтънели ръбове, какъвто е ръбът на хименовото отвърстие, докато ръбовете на старите щърбини не показват такова изтъняване, защото не са естествено продължение на хименовия ръб. Към основата те назебеляват толкова, колкото е дебелината на хименът; ръбът на дефлорационната щърбина в тези случаи наподобява триъгълник с основа към влагалището. Раздалечаването на ръбовете на щърбината с малка липса на химен в основата (1-2 и повече mm), което се получава при многократни полови сношения, също говори, че щърбината е дефлорационна. Обикновено естествените щърбини са повече на брой (4-5), докато дефлорационните са 1-2 и много рядко повече от 2. Разположението на щърбината може да насочи, че е резултат от дефлорация. При полово сношение, задния влагалищен вал подплътява съответния участък от химена, който по-добре издържа на притискане и разкъсването става встрани. С това се обяснява обстоятелството, че когато дефлорационните щърбини са две, най-често са разположени към 5 и 7 часа на часовниковия циферблат.

Наличието на прясна или стара дефлорационна щърбина не може да се счита за абсолютен белег за извършено полово сношение, тъй като разкъсване на химена може да се получи от вкарване на пръсти, инструменти или други предмети. Изолирани травми на химена при бягане, скачане, спускане (плъзгане) и падане са невъзможни, тъй като дълбокото му анатомично разположение не допуска такова нараняване. Падания върху кол или други издадени предмети, могат да причинят увреда на химена, но те са съпроводени с травма и на околните органи. По-рядко се получават наранявания на химена, когато момичетата онанират и то в моменти на търкане с по-груби предмети в моментите на силна възбуда и оргазъм.

По правило образуваната от разкъсването щърбина не се затваря и остава в този си вид през целия живот. Понякога жени със стара дефлорация или с химен, позволяващ коитус без разкъсване и следователно без кръвотечение, се стараят да заблудят младоженеца, околните, че са прясно дефлорирани. Затова често се прибягва към хименопластика или хименорафия, с която се цели създаване на стеснен отвор и то не за дълго време. Хименорафията не води до зарастване на изкуствената щърбина, а до създаване на известна пречка за вкарване на пениса, при преодоляване на която да се получат нови разкъсвания и протичания на кръв.

Като цяло, акта на дефлорирането може да се възприеме по различен начин от девствениците, от панически страх и ужас за това, което предстои, до радостно-благодарни чувства, за това, че се е отдала на любимия човек. Нормално до 3-5 дни от дефлорацията краищата на нарушения химен вече зарастват и половата близост в последствие не предизвиква болезнени усещания.

Самата дефлорация има и чисто социо-културен аспект, който е важен за сексологията, тъй като от нея често са зависими два живота, а понякога става причина и за крайно-драматични състояния. Обикновено мъжете имащи отношение към секса с жени мечтаят да правят секс с девственица или да са първите мъже на такива жени. Съвременната статистика показва обаче, други резултати:
- малък процент мъже попадат на девственица;
- съществуват мъже, които избягват девствениците;
- съществуват мъже, които търсят секса с девственици;
- при всеки пети мъж при дефлорация са възникнали сериозни проблеми.

През 1507 година, градският съвет на френския град Амиен приел нов закон: "Мъжът няма право да дели леглото си с жена в първата брачна нощ, без разрешение на своя повелител, като сам повелителят му може да пожелае да сподели леглото на съпругата му, преди своя васал". В началото на ХVІ-ти век, този юридически акт бил приет с бурна радост, при това самият васал се опитвал да се отблагодари на своя повелител за делото, което ще извърши преди него.
Алберто Гомес, средновековен изследовател, утвърждава, че работата е свързана със суеверия, които са властвали по онова време сред простолюдието. В древността, когато в Европа са процветявали шаманските култове, с дефлорацията се занимавали изключително "специалисти". Считало се, че последните трябвало обезателно да дефлорират жената, тъй като отнемат невинността й без "странични ефекти", които да извикат гнева на богове и демони.
Така например при древните скандинавски племена е съществувал и определен обичай. С настъпването на тъмнината пред първата брачна нощ, влъхвите извеждали девственицата в гората, разпалвали огън и принасяла жертва на богиня Фрие. Едва тогава се извършвало ритуалното събитие с девицата. Ако половият акт не се съпровождал с разкъсване на девствената ципа и кръвотечение, то жертавата се признавала за виновна. Допускал се и втори опит, но ако и в този втори опит имало неуспех, момичето било обявявано за отхвърлено от боговете и по този начин я обричали на вечна самота. Бракът в такива случаи се разтрогвал и на нещастния съпруг се намирала нова съпруга.
В средните векове ролята на влъхвите била унаследявана от феодала, при което дефлорацията на крепостните момичета не само, че била негово право, но и негово свещенно задължение. Френският етнограф Пиер Горден пише, че владетелите графове и херцози през годините дефлорирали хиляди девственици. С времето обаче, тези "дефлоратори" постепенно губели сексуалните си функции, като това задължение било предавано на синовете или мъжете-слуги.
Правото на първата брачна нощ се разпространявало и сред монасите. Например, канониците на Лионския събор приканвали в качеството на дефлоратори своите крепостни поданици. В историята е известен случай, когато монасите на един манастир в Пьомонт се обърнали към местния епископ с молбата да ги избави от задължението на тази процедура. Йерархът отишъл на среща и заменил правото на първата девича нощ с данъчна компенсация.

Съществува и т.нар. дефлорация "по приятелство". В папуаското племе Арунто, феодалите и монасите не били обвързани с този акт, а напротив - цялата отговорност за дефлорация падала на мъжете-приятели. Малко преди сватбата, жениха приканвал 2-3 свои приятели да похитят бъдещата невеста и да откъснат червеното цвете на нейната невинност. Те изпълнявали желанието на своя приятел като дефлорирали момичето с каменен нож, а след това извършвали ритуално съвокупление и връщали невестата на родителите. От този момент всички мъже на племето могли да посетят нейния дом и да изпробват новополучената жена. Когато се изчерпвал потока от желаущите да пробват булката, младоженците правели сватбата.

Подобен алтруизъм е процъфтявал и в други райони. Френският изследовател Жак Марсиро например описва брачен обичай на Маркизките острови: "Млазана съпруга поставя глава на коленете на съпруга си. След това се подава специален знак на гостите и всички мъже, които били поканени на сватбата, оглеждат девицата, изпълняват определени танци и според старшинството си извършват новобрачен полов акт".
Подобен обред е съществувал и при австралийските аборигени и в живеещите в Папуа племена Дани, както и в племената на Централна Африка.

При някои на роди на Сибир и крайния Север, било приета да се кани специален мъж "чуждоземец", който да извърши дефлорирането. Тази гостоприемност е чисто егоистична, тъй като се считало, че заедно с кръвта си, девицата на мъжа излива  гнева на предците си, а ако обряда се проведе от чуждоземец, то той приемал огъня върху себе си.

В малайските племена на закаите и батите, живеещи на остров Суматра, правото на първата брачна нощ принадлежало на бащата.

Съществуват и жени-дефлораторки. При много народи, дефлорацията била извършвана от жени, като правило по-старите представителки на рода или шаманки. Ползвали най-разнообразни подръчни средства. Например знахарките от централноафриканските племена лишавали "жертвата" на невинност с остра игла, направена от кост на някое животно.
На Филипините, родителите канели дефлораторките, още когато момичето нямало и десет годишна възраст, а в африканските племена на мазите, момичетата ги дефлорирали на 4-5 годинки.
Понякога в качеството на дефлораторки встъпвали и майките на дъщерите, като в Перу например майката лишавала момичето от девственост публично.

В Индия, Бразилия и Чили изобщо с времето не съществувало понятието "девственост", тъй като майките толкова щатолено подмивали своите дъщери, че девствената ципа била унищожавана още в детска възраст. А ако момичето съхранявало девствеността си и мъжът трябвало да проведе дефлорация, това се считало за лошо възпитание на момичето, тъй като тя не била съблюдавала правилната лична хигиена и растяла замърсена.

Съществува и страх от девствеността. Много мъже предпочитат да не се свързват с девици. Счита се, че това е "посяна" в съзнанието историческа боязън да се престъпи табу. При примитивните народи, ритуалите на дефлориране преминавали по строго определени правила. Бащата на психоанализата Фройд, считал, че такава "церемониалност" се обяснявала със страха пред кръвта, тъй като древните хора вярвали, че в кръвта се намирала душата на човека и всяко кръвопускане възприемали като частична загуба на душа. Ето защо съществувало и табуто на кръвта, което било защитна мярка срещу първобитната кръвожадност. И когато съвременния мъж изпитва страх пред първата брачна нощ, в него говорят гените на далечните предци, които избягвали дефлорацията поради забраната на кръвопускането.
Другата причина се нарича виргофобия, т.е. страх от девственици - това е подсъзнателен страх пред неизвестното. Съгласно психоанализата, всичко ново и непознато предизвиква в хората страх и опасение за собственото здраве, а процедурата по дефлориране според Фройд се явява книтесенция на новите начинания. Естествено е тогава, при тези първи стъпки да се стигне до страх.
Не на последно място са и опасенията на мъжете, че могат да причинят на момичетата болка и да предизвикат враждебно отношение. По мнението на Фройд, мъжете се боят, и че момичетата искат да намерят отмъстещение за нанесената обида. Дори се счита, че жената на подсъзнателно ниво отмъщава по своеобразен начин на мъжа-дефлоратор. В представите на силния пол говори и подсъзнателната боязън от кастрацията заради "неправилното" поведение.

Когато се пристъпва към дефлорация, трябва да се спазят и няколко чисто сексологични аспекта, които са важни за една двойка:
1. Половият акт с девственица трябва да започне само след продължителна прелюдия. При дефлорирането ласките са важни, ефективни и се явяват източник на хормони, които ще повлияят чистия аспект на болката, която се изпитва от разкъсването, т.е. те ще се явят ефективни обезболяващи за жената. Най-добре е, ако може и този акт да завърши с оргазъм от страна на жената. Трябва да се знае, че следва да се отдели основно внимание на клитора, тъй като болшинството жени в първата брачна нощ не изпитват вагинален оргазъм, поради което стимулацията на клитора ще остави приятно впечатление в жената за секса.
2. По време на любовните ласки трябва опитният мъж да си помогне с пръсти и леко да разгъне девствената ципа, с което да облегчи дефлорирането.
3. Към дефлорация се пристъпва тогава, когато влагалището на жената е увлажнено, а устните са набъбнали. Прониква се  бързо, но не и рязко, с увереност и с добре ерегирал член, който със своята твърдост да преодолее препятствието.
4. По време на пъвия полов акт, най-добре е момичето да сгъне краката в коленете си, тъй като при разгънати и изпънати крака, разкъсването на химена става по-рязко, по-грубо и по-болезнено.
5. Мъжът, извършващ дефлорирането трябва да е уверен в себе си, да не се усеща колебливост, неопитност и суетничене, което да превърне първия секс на жената в неприятен мъчителен спомен, тъй като от първия мъж зависи и по-нататъшното опознаване и реакции на жената към секса. Редица от сексуалните неврози при жената се развиват именно от неграмотно извършена дефлорация.
6. Ако мъжът не е уверен в себе си, то добре би било да се откаже от това.
7. След дефлорацията, половият акт не трябва да завършва, а да се продължи с нежните стимулации на жената, докато тя достигне до един или няколко оргазъма.